Живеех наблизо, сега поне имах няколко минути на разположение да помисля върху ситуацията. Звукът от токовете на обувките ми кънтеше между блоковете в квартала. Имах чувството, че всички ще разберат кой и от къде се прибира.. и в колко. Загърнах се с шала на срам и продължих. Усещах такава болка в стъпалата, че сякаш ходех по сърцето си с тези шедьоври на известна марка. Ще спестя цинизмите.
Беше тъмно, а не бях преживяла страха от тъмнината. Леко се стреснах, когато осъзнах, че съм сама - може би се страхувах повече от самотата. Бях на метри от дома ми, когато чух стъпки зад себе си. (Сега идва моментът на шока в моята история.) Защо не се уплаших? А, ако е някой лош човек, който няма само да ми пожелае "Лека нощ"?! Като че ли го очаквах. Пулсът ми се ускори, чувах го, усещах го навсякъде. Озовах се пред входа, но не избързах да каня светлината. Поех дълбоко дъх и се обърнах. И, да. Беше той. Знаех. Просто винаги беше той. Нямаше нужда да хабим думи. Захвърлих чантата си на земята и се хвърлих в обятията му. Часът беше без значение, с него времето спираше..