Днес ще пиша за любов, отново. Тази не е като другите, много по-различна е! В нея няма място за омраза, гняв, предателство, ругатни и безсмислени спорове. Тя е истинска, взаимна и вечна. Звучи нереално, нали? Всички сте я чувствали, но не сте я оценили, тъй като не сте я загубили. А аз.. аз я загубих преди 365 дни.

            За тая любов нямам точно описание. Тя е могъща, вдъхновяваща и окриляваща. Дава ти сили и желание да твориш, да бъдеш себе си, да преоткриваш нови светове, да създаваш вечности и красота. Тя е богатство. Тя е топлина.

            Тая любов не е даденост! Разберете я! Замислете се, оценете я! Тя съществува във всички нас. Прави ни добри, несъзнателно. Прави ни състрадателни, учи ни да обичаме, да се радваме, да помагаме, да даваме и да не очакваме нищо в замяна. Учи ни да мечтаем. Учи ни да живеем.

            Тази любов ми позволи да порасна! Уж се научих сама, но не е така. Дори, когато съм си мислела, че съм сама, не съм била сама. И се ядосвах, че я няма, а винаги тук била е - до мен.

            Днес тя не е до мен. Днес тя е в мен. И не защото така съм избрала, а защото животът е такъв. Той ни дарява с учители, които ние наричаме с различни имена - майка, баща, сестра, брат, баба, дядо, приятел. Мразим ги и ги обичаме, дразнят ни и ни се иска да ги няма, а когато си отидат ни липсват. Днес на мен ми липсва някой, който бях нарекла с онази сладка дума - баба.

            Баба е любов!

            (Бабо, целувам те, където и да си. Благодаря ти, че ме научи да бъда добра! Благодаря, че ми позволи да бъда емоционална. Вкъщи се говореше често на висок тон, смеехме се шумно, а ти винаги казваше, че сме като италианско семейство. Е.. не бяхме, наистина. Тогава беше истинско, красиво и съвършено, особено погледнато през детските очи. Днес всичко е пометено, не съществува и дано не видиш това! Аз имам спомени и ги ценя!)

            Не съм се родила идеална, сега също не съм. Тя си затваряше очите за много неща, не ми се караше, а ме съветваше. Нямаше забрани или поне не усещах. Правех се на луда за часа, когато закъснявах, а тя се правеше, че вярва. Чувствах се свободна да греша, да избирам, да плача, да обичам, да се смея и за бъда себе си. Научи ме да извличам положителното. Вярвам, че това е правилният мироглед. Радваше се на необичайния букет, набран от градинката пред Музея, и не ни се караше, а искрено да се радваше на жеста. Не, не бяхме малолетните престъпници от местната телевизия, бяхме просто деца, за които приоритет беше усмивката на една всеотдайна жена. Сега сме големи хора. Малките мечтатели пораснаха, а с тях и ентусиазма и любовта им към живота.