Сега се чудя - не мога да реша какво е.. Дали наистина е несподелена или е неизживяна. Вътрешното ми Аз, изпълнява волна, весела програма при мисълта за втория вариант, заради надеждата. Май съм леко глупава, дано не се забелязва с просто око. Надеждата все се появява, когато почти съм се отказала и съм преодоляла мъката ми с мъжко име. Не я искам, винаги.. Искам да се облека в ентусиазъм, във вяра, че всичко зависи от мен, и не да се надявам, а да знам! Да знам, че мога да променям светове, да вдъхвам живот, да виждам цветове, да вдъхновявам. Болна съм от надежда, обречена съм да се разочаровам.
Разочарованието се е забило в мен като кърлеж. Малко, по малко изпива последните ми запаси с удовлетворение. Да, където има очаквания, има и разочарования, но аз съм наясно и съм съгласна да е така. Емоционалната динамиката е прекрасно нещо. Изпитваш ли емоции, значи живееш. Ако не се надявам или не очаквам, ми е скучно и се отегчавам.. А, когато ми е скучно и не ми се случва нищо, се връщам назад - в миналото. И там ме чака той (този от първия параграф). Не, че не може да ми се случи нищо ново и различно. Истината е, че аз нямам желание и не позволявам на нищо ново да се настани в живота ми. Не е виновен той, а аз - и то много.. Изборът е мой, аз избирам да живея в миналото, за сега. Лягам си с мисълта за него и се събуждам по-вдъхновена от всякога.. Как да се откажа от това? Не мога да спра да бъда вдъхновена от него - кара ме да се чувствам пълноценна.
Пиша.. Пиша много.. Пиша в безброй параграфи. Животът няма да ми стигне да опиша колко ми липсва присъствието му в реалността ми. Идеята за него ме побърква. Но, може би ако го имам, всичко ще изчезне. Мистерията е това, което ме привлича.. "Мистерия" е презимето му. Забравих да спомена името му.. Ако го назова, магията умира. Сега точно, не се сещам за нещо, с което се римува. Сетих се, но ще го спестя, че да не превишавам параграфите. В заключение ще кажа, че не ми дреме, дали заслужава.