Вдъхновението е нещо велико. То е нещо, без което животът ни не би имал особен смисъл. Можем да го срещнем под безброй различни форми. Моето вдъхновение, откривам във всичко. То е нещото, което ме потиква да извличам само и единствено позитивното от всяка ситуация. Страданието ме вдъхновява. Щастието ме вдъхновява. Вдъхновява ме той. Вдъхновява ме градът.. любима София. Градът, който ни срещна и раздели. Градът, който ни сближава и раздалечава. Тук сме толкова близо и толкова далеч..

            Вчера, докато пътувах в автобуса, без да искам, съм изгубила вдъхновението си. Звъннах един-два телефона, не успях да го открия. Реших да не се обръщам за помощ към близките си и да взема нещата в свои ръце. Успях да запазя самообладание. Зададох самолетен режим на телефона си, подбрах няколко песни, които да ме придружат и да ми помогнат да го открия без помощта на социалните мрежи. Увеличих плейъра, сложих червените очила в комплект с любимото ми винено-червено бомбе - типично мой стил.

            Знаех, че ако имам достъп до интернет, ще се изкуша да погледна какво се случва със съществуването на най-голямото ми вдъхновение. С два клика на дисплея, бе възможно да разбера как е, къде е, какво прави или какво слуша. Сама исках да го намеря.

            Вървях сама. Що годе, стъпвах уверено. Бях чела, че модните експерти, съветват този сезон да наблегнем на шапките, така и направих - било голяма смелост. Въпреки, че шапката ми не беше нещо крещящо, забелязах с периферията, че две момичета са се втренчили в мен, в метрото.. Гола да бях, по-малко щяха да ме гледат. Мернах образа си в един от прозорците. явно по-горе съм забравила да спомена яркото червило, може би затова са ме гледали така.

            Почти знаех къде отивам. Знаех къде искам да стигна, но маршрутът беше дискретно неясен. Във вагона усетих познат, приятен аромат. Омая ме за части от секундата. Сърцето трепна, кръвта заигра. Дали е възможно, той да е зад мен. Дали е възможно да го позная по аромата. Обърнах се - познатото разочарование. Свих се в черупката си, безнадеждна мечтателка съм. Напразно се надявам. Изведнъж хората ми станаха безлични, еднакви. Все ми беше едно, кой и какво ми гледа. Изолирах се от обстановката, от музиката, от емоциите. Обърнах се и Земята спря да се върти.

            Не ми трябваше да търся смисъла на съществуването си. Денят спря да бъде сив. Вагона се задими от тишина. Изведнъж, сякаш някакво върховно същество, изключи звука на света.

            И в най-смелите си фантазии, не си бях представяла, че миг с картина, но без звук, би бил толкова невероятен. Времето за мен спря. Най-любимото и красивото, бе видимо за учите сега. Онемях. Вцепених се - от радост, от изненада. Забравих репетирания, месеци, монолог. Нямаше значение. Беше истинско.. Забравих и да дишам.

            Вратата се отвори - точно пред мен, точно пред него. Месеци по-късно, все още нямаше ние, но имаше аз и той - очи в очи.. Изскочи от мислите ми, за да го видя с очите си, не че съзнанието ми му се беше наситило.. Загадъчната му усмивка, ме хвана за гърлото, едва дишах. Понечих да го поздравя, но вратата се затвори пред носа ми. Пак останахме разделени. "Аз и той" без "нас", остана някъде в пространството - отново. Заоблачи се в зелените очи, сините бяха безизразни, загадъчни. Хиляди гласове с милион въпроси, кънтяха в главата ми. Удряха се в мозъчната кора - почти ме заболя. Натиснах СТОП бутона в последния момент. Между нас нямаше нищо, само някаква си пропаст, не каква да е, а от чувства - имаше разминаване. Прескочих я с лекота. "Внимание, вратите се затварят. Следваща станция.." - огласи празното пространство. Засмяхме се. Чакащите се бяха качили, останахме само аз и той. Не говорехме, гласно, само с очи. Много филмов стана този момент,  ала не измислен, а реален. Главната героиня, беше почти срината.

            Откраднах си прегръдка, споделихме си целувка, поделихме си вина. И всеки по своя си път. Излязохме като напълно непознати. Въпросът, защо той не се качи, а излезе с мен, не ме интересуваше.

            Навън, нощта беше завладяла града. Въпреки това, имаше живот. Нощтна София е красива. Седнахме един срещу друг на пейките отвън, излишно е да будим съмнение. Минаваха хора между нас и за части от секундата го губех от поглед. Образът му грееше в мрака. Изведнъж, той изчезна.. Очаквано, но необяснимо.

               - Остави ме да си тръгна, моля те.. - измърморих.

               - Искаш ли да те закарам? - чух глас зад себе си. Обърнах се и видях строен силует. Не можех да сбъркам нито гласа, нито аромата, който вятъра поднесе и отвори стари рани. - Идваш ли? - не се замислих, закрачих смело.

            Вървях зад него като кученце. Мисловната ми дейност, беше забавена, не се притеснявах от това, защото обикновено ми се налагаше да си блъскам главата след срещите ни, по време на които оглупявах. Познах колата отдалеч и си спомних първата ни среща с нея, с него. Чувството беше подобно - отново не знаех какво да очаквам.

            Отвори ми вратата, като в доброто старо време, когато се чувствах все едно съм му приоритет. Благодарих с поглед и се качих. Настаних се удобно, а дълъг черен косъм ми напомни болезнено за причината да се срещаме рядко. Не усетих кога и другата врата се затвори. Пресегна се и ме целуна по челото. Думите бяха излишни. Една след друга зазвучаха песните, които слушахме на първата ни среща, а и докато бездействахме в дъждовните следобеди. Светофарът се облече в червено. Той хвана ръката ми и ме погледна. От устата ми се измъкна нещо, което ме мъчеше упорито:

                - Може ли някога нещата да са същите? - попитах с известна болка зад гръдния кош.

                - Никога - отговори бързо, без да се замисли - животът ни може да бъде по-различен, по-интересен, не и същия, както преди. Знаеш, че се отегчавам от еднообразието. Знаеш също, че не съм за теб - не веднъж съм ти го казвал - преглътна тежко - но.. Няма значение. Няма смисъл да го коментираме. Знаеш как стоят нещата.

            Знам, разбира се, че знам. Отдавна избрах бъда опция.