Всяка нова година всеки рожден ден или друг, важен за мен ден, се обричам на "ново начало", което така и не започвам. На думи прелиствам страници, затварям книги, започвам нова глава, но съм някак закотвена в миналото. С времето осъзнах, че "ново начало", не означава нов човек или нова връзка. Докато се връщам назад, не трябва да очаквам промяна. Промяната съм аз. Промяната е в мен. Има проблем. Имам проблем. Един и същ човек стои във всяко начало и във всеки край. Появява се, когато си мисля, че нямам нужда от него. Доказва обратното. Във всеки откривам по мъничко от него. Връщам се назад, хващам го за ръката и го стискам силно, не искам да го пускам и пак да си отива. Искам само краят с него да продължи вечно. Различни хора се опитват да ме отдалечат от него, а аз не съм готова и не искам. Възможно ли е да е любов? За навик, съм сигурна, че не е, защото нямах време да свикна.
Това е най-дългата връзка, за която съм мислела. Обикновено, губя тръпка и интерес на първата среща. Общувам с други, ходя на срещи, държа ги за ръка и ги целувам, а се чувствам еднакво емоционално празна. Избягвам да си губя времето, но се уморих да съм самотна, да пия вино сама. Вечер глася се часове и излизам. Флиртувам с очи, но имам желание. Само сама се прибирам. Няма смисъл да се впускам в нещо, в което не вярвам. Аз така се забавлявам, вдигам наздравици за "новото", за което няма място в живота ми, не позволявам да се задържа дълго. Не позволява и друг.
Спя сама. През нощта, когато се събудя, никой не целувам, а пиша в тетрадка, че се чувствам тъжна. Всяка сутрин пия кафето си сама, а после гледам снимки, на които е щастлив без мен. Знам, че няма смисъл цялата тази работа, защото аз не мога да му дам, това от което се нуждае. Така ми е изгодно, да си мисля. Затова си мълча и само пиша, за да не узнава за това. Няма смисъл. Просто няма смисъл. Проблемът си е мой, че съм самотна, а не съм сама.
