Аз и ти. Ние. Когато имаше нас. Нощем. Когато имаше любов. Нашата тайна така ни уморяваше, че просто лежахме на огромната спалня, на която имаше на къде да бягам, когато ти бях сърдита. Нямах време да се сърдя. Откраднатото време, предпочитах да прекарам щастлива, стигаше ми само твоето присъствие и отсъствието на гласовете в съзнанието ми, на обществото. Бяхме двама и това ми стигаше.

    Беше ли щастлив?

    Държахме ръцете си. Гледахме в тавана и не винаги говорехме. Наслаждавахме се на песента на тишината. Обичах да спя от към прозореца. Гледах под пердето, все си мислех, че вали, а ти ми се смееше. Глупачка. Така ме омая, не мога да се позная.

    Ти спеше, а аз плачех. Беше толкова прекрасен, докато спеше. Толкова чист. Толкова спокоен. Толкова нормален. Толкова мой, макар да сънуваше други. Целувах челото ти. Нослето ти.  Твоята тениска и аромата ти ме оставяха без дъх. Съвършенство.

    Слънцето изгряваше, трябваше да си тръгна преди романсът ни да се разкрие. Караше ме да остана. Когато беше сънен, не се страхуваше от последствията. Завиждах на самоконтрола ти. Можеше сам да избираш какво да чувстваш. Не и аз.