Нощта е кратка, когато обичаш, когато целуваш. Но тя е дълга, когато се тревожиш, когато мислиш. Онази моя нощ, беше от дългите. Голямата стрелка в часовника едва се помръдваше. До себе си чувах дишане, той спеше дълбоко. Аз стисках очите си до болка и се опитвах да заспя.
Нямах идея колко е часът, само знаех, че времето е спряло в крайно неподходящ момент. Не сега. Мислите ми се гонеха неуморно. Мога ли да се избавя от всичко това? Само моят живот ли е толкова сложен? Сама си го правя такъв. Спокойствието не ми е присъщо. Когато прекарвам време с него, ми е безконечно скучно. Търся си белята, където не трябва, но точно там е най-сладката. След това се бунтувам с нощта, която винаги ме е криела от света. Когато съм имам нужда, смирено е будувала с мен, когато съм търсела и съм намирала щастието си.. Сега трябва да понеса ударите и болезненото пулсиране в лявата част. Сама съм срещу света, денем и често - нощем. Луната не спи, а плаче с мен. Нещастница. Човекът до мен си тръгва и идва друг, а чувството е едно и също. Леглото е еднакво студено. Парфюмът е различен. А когато усетя неговия аромат у непознат, се влюбвам мигновено.. ала за кратко. Минава ми обезпокоително бързо. Имам нужда от помощ. Имам нужда от някой, който да разграфи живота ми на позволено и забранено. Нали съм глупачка, ще бъркам съзнателно и тайно ще преместя любимите прегрешения при позволеното. Глупава ли съм или пораснала, че греша така спокойно. Тръгвам си по светло с поглед забит в земята, с усмивка, широка разположена между ушите, със спомени, които не бих разказала никому. Прибирам се и "щрак" магията изчезва, казвам си ""всичко е било сън"", пия на екс няколко шота "вяра в себе си" и лягам да спя. Да, ама не. Сън не ме лови. Хиля се необяснимо, свита в запетайка накрая на реда на нашата история, защото винаги има продължение. В края на всяко начало е и е начало на всеки край.
Усещам опиране на лакът по гърба си. Реалността спусна воала си. Обърнах се и го целунах. "Обичай ме и не ме оставяй, моля те!" Държах в ръката си настоящето, бъдещето, но не и в сърцето си. При всеки опит да се настани там, се разиграва ужасна битка по грозен сценарии. Всички са наранени. Сякаш бутона ми за обичане е изключен и повреден. Не се е повредил сам. Понякога нощем, когато Слънцето е предало смяната си, миналото си играе с този бутон. Понасям последствията си сама.
Затварям очи. Тичам, опитвам се да премина в друго пространство и да се избавя от товара, който нося. Броя овце. Задържам въздуха си.. Безуспешно, отново. Отказах се от опитите си да заспя и незнайно как, се е случило.
Усетих уникален аромат на кафе. Отворих очите си и видях най-страхотният мъж, който може да съществува "Добро утро, любов!" Усмихнах се. Всичко беше почти съвършено. Липсваше важен детайл. Поех си дъх и промълвих "Благодаря ти, че те има!" Събудих се мъртва за пореден път.