Някъде там, сред множеството бетонни чудовища, населени с всякакви хора, стоя аз. Зад бялото дантелено перде на прозореца в бокса, стискам юмруци на бялата масичка, а сълзите се стичат по несъвършеното порцеланово лице. Гняв - това е, което усещам. Искам да викам, да крещя, да чупя и да изхвърля стола, от сватбата на баба ми, през прозореца. Но, не. Не това съм аз. Задържам всичко у себе си. И когато се насъбере, избухвам. Но избухвам, сама. Старая се да не развалям мнението на хората за мен, че съм силна, а не слабохарактерна.
Хората, хората... Цял живот се раздаваме за другите и сме изцяло зависими от това какво ще си кажат за нас. Спокойният живот идва тогава, когато се интересуваш само и единствено от самооценката си.