Доскоро обичах. Сега смирено страдам и не зная обичам ли, надявам ли се или се отказах. Водя безсмислена война. Анализирам празнотата, която чувствам, а после слънцето огрява лицето ми и денят започва. Ставам, пия кафе и гледам с презрение втората чаша. Не закусвам. Вдигам щорите в бокса, сядам на плота и гледам минувачите, пиейки кафето си с три лъжички захар. Телефонът е на "без звук" и не знам дори къде е, но зная че никой не ме търси и не защото съм сама, а защото приятелите ми още спят.

            Разхождам се боса из пустия апартамент. Чувам стъпчици зад себе си. Бяла топка с косми, пълна с любов. Продължаваме двама. Хващам косата си небрежно. Мия насъбралите се чаши за вино, а бутилките дрънчат в боклука. Стомахът ми стърже. Отварям хладилника и осъзнавам, че е досущ като мен - празен и студен. Затварям го, затварям и себе си - ще прегладнея.

            Предимство е да живееш сам, понякога. Разхождам се полугола. Чистя, гладя и простирам по бельо. Слагам си червило и дефилирам пред огледалото. Представям си, че го правя за него. Чакай... уловка. Още го мисля, явно ми липсва. Намирам телефона и му пиша, но се усещам и трия съобщението преди да го изпратя. Включвам звука му, с надеждата следващото известие да е от него. Майната му. Замерям телефона. Кучето се втурва след него и ми го донася. Примирявам се и го оставям кротко на скрина. Духвам прахта от телевизора и го включвам с надеждата, че ще видя нещо, което ще ме вдъхнови. Едикояси се е сгодила, друга се е омъжила, шеста се развежда.. Изключвам го. Майната му. Пак си лягам.

            Гледам тавана, а виждам мислите си. Трябва да пребоядисам тая стая, вече е скучна и еднообразна. Ставам отново, навличам раздърпана тениска и белите кецове. Излизам, съседите ме гледат странно. Нищо ново. За щастие живея зад магазин за бои. Не знам какъв цвят искам, но копнея за промяна. Избирам лилаво.

            Прибирам се, събличам се. Покривам самотната спалня с найлон. Пръскам с четката по белите стени, които преглъщаха всяка моя грешка. Боядисвам хаотично. Сама съм. Нямам мъж, нито пък обичам. И плача. После трия сълзите и си казвам, че съм силна. Обичам. Боли ме и обичам. Дишам и обичам. Всичко е любов, но любовта не е всичко. Всичко е изкуство. Изкуството е в мен. Трябва ми мъничка болка, която да го пробуди. Когато съм била щастлива, не съм била вдъхновена. А когато съм била вдъхновена, съм била сразена. Вдъхновена съм и искам да призная колко силно обичам и колко няма смисъл в това. Не съм глупава. аз обичам! Красиво е, раните са грозни. Обичам, но не разбирам любовта..