Многопластова съм. Никой не ме познава изцяло. Може би, ако всички, с които съм споделяла разни неща, се опитат да обобщят същността ми, няма да повярват, че става дума за един и същ човек. Лутам се между сърцето и разума. Търся смисъла и същевременно не ме интересува. Когато съм щастлива, не търся причина и повод, наслаждавам се на момента, а когато дойде частта с разочарованието, чакам кротко да премине и отново да се извися с усмивка.

            Примирението част от характера ми ли е? Избухлива ли съм? Смирено ли страдам или крещя? Пазя ли щастието си в тайна или се смея на глас? Обичам явно, но обичам и тайно. Понякога и оставям да бъда обичана, но рядко. Тежи ми обичта на хората. Мразя липсата им. Но хората ми омръзват. Имам нужда от тях в живота си, но искам да съм сама. Нека да са на обаждане разстояние, за да имам време за мен и да казвам, че търся себе си, докато лежа и гледам в тавана, на музика, на която мога само да цикля.

            А как търсиш себе си? Обикаляш света, посещаваш непознати места, срещаш се с непознати хора.. Или затваряш очи и ровиш в душата си? Мога ли да открия себе си на 20 или трябва да съм на по-зряла възраст, когато имам опит в живота? Объркана съм. Не знам къде да търся, нито пък какво трябва да намеря, нито като го намеря какво трябва да правя с него.. Сигурно трябва да знам.. Или ще разбера, когато го намеря..

            А ако това съм аз? Нерешителна, странна, лутаща се между правилното и грешното.. Аз съм лирически герой, жертва на самопризнания върху бял лист.