Събудих се в 6:59 - секунди преди алармата да шокира организма ми. Навън беше слънчево. Един лъч за малко да ме ослепи. Денят се очертаваше по-дълъг от краката на идеалните жени. Знаех, че не си помагам, отлагайки ставането.
Налях кафе в термо чашата, сложих пуловер и червило и заключих вратата от външната страна. Докато чаках автобуса се отвратих от мъж с наднормено тегло, нагъващ баничка. Мислих за него още около минута в автобуса, после забравих. Денят започна без емоция. Гледах хората около мен.. Как бе възможно да са толкова надути и намръщени толкова рано.. Повторих си около шест пъти "хора всякакви", макар че не виждах различни от онези намръщените.
За да стигна до университета се налагаше да ползвам три автобуса. Някъде между втория и третия заваля. Е нали имаше слънце.. Времето е побъркано малко повече от мен! Изпитах неописуемо удовлетворение от това, че не изправих косата си. Слизам от втория и тичам към спирката, където третият автобус точно затваря врати.. точно под носа ми. Опитвам се да отворя чадъра, но заяжда.. Любимият ми виненочервен чадър ме предава, когато имам най-голяма нужда.. Така е и с приятелите, между другото. Оглеждам се около мен - няма други загубеняци като мен. Всички са изпаднали в някакво състояние, в което се филмират на фона на музиката, кънтяща в ушите им. Но за разлика от мен, те имат чадъри, а аз приличам на терорист от Ислямска държава, омотана с вълнения шал. "Да го духат загубеняците" - повтарям си на ум.
Двадесет минути по-късно се озовах в университета, където бях информирана, че лекциите се отлагат. Имах нужда да се разрева просто така и точно сега. Сложих си повторно червило и реших, че денят е подходящ да бъде затрит в някой мол. Два автобуса и бях там.
Имаше и други загубеняци като мен, аз поне имах шал. Нагледах се на отвратителни фризури и придобих самочувствие. Вдигнах глава и ехидно се усмихнах. Разроших влажната коса и се помислих за секси. Почувствах се уверена, заради това, което съм, въпреки моментния външен вид. Харесах отражението си във витрината на един безсрамно лъскав и скъп магазин. Знаех, че никога не бих могла да си позволя нещо от там, но някак и не исках. Зарекох се, ако имам много пари някой ден, да купя чанта от там и да я подаря на някоя клошарка, защото знаех, че не всеки би се зарадвал така. Хората с пари не са богати. Нито пък аз. Имам някакви си тръпки в стомаха и поводи за радост.
Присетих се за един човек или другояче казано, за причината за сутрешното напрежение. Щяхме да се срещнем вечерта. Не знаех мястото на срещата, щеше да звънне по-късно. Задушавах се, прилошаваше ми при мисълта за храна.. Ако се бях влюбила по-рано, щях да съм значително по-слаба. Влюбване ли е ? Влюбена ли съм? Анатема!
Можех да си позволя нов тоалет. Щеше да е прекрасно да имам нещо, което съм си купила специално за определена среща.. за определен човек.. за него! Когато ми липсва, ще прегръщам роклята и ще танцувам сама или ще плача. От кого зависи какви чувства ще изпитвам, при допир със спомена за него? Много мисля.
Взех си рокля, за коята нямах обувки. Взех си обувки. Имах нужда и от шал. Сетих се за него. Сви ме стомаха и загубих ентусиазма си за пазаруване. Изпуших една-две-три цигари на терасата. Навън бе спряло да вали. Издишах пеперудите и вдишах сивия въздух. Завидна смела и уверена си тръгнах - нали съм с червило.
Докато пътувах в третия автобус се загледах в устните си в екрана на телефона без да искам. Сетих се за неговите. Сетих се за него. Сви ме стомаха.. От къде се намериха тия пеперуди пак.. А кога стана 19 часа?
В 19:03 телефонът звънна, а аз изтръпнах. Топло-студено-топло-студено.. Полудявам. Видях името му и издишах притеснението. Вдигнах уверено. Чух гласа му. Колената ми омекнаха. Каза ми адрес и затвори телефона. "Алоо.." - изрекох в нищото. Как можа да затвори така... На интересен ли се прави? А, ако бях забравила адреса? Той пък така бързо се запамети, че едва ли бих го забравила.
Прибрах се по най-бързия начин. Изкъпах се и се свих в леглото като малък охлюв. Прекалено притеснена съм, за да се срещнем. Дали да отида.. Той не каза час. Какво ще стане, ако отида прекалено рано? А, ако отида прекалено късно? А всъщност какъв е този адрес - на какво? Попитах Гугъл, оказа се близо до мен. В дома си ли ме кани? Не мога да отида с празни ръце.. Не, никъде няма да ходя, става сложно - прекалено! Поне липсата на апетит цял ден ме изпълва с радост. Не може ли тази радост да продължи вечно? Ако отложа срещата за друг път, отново ще има ден, в който да не съм постоянно гладна - прекрасна възможност! Решено е - няма да ходя!
Не можех да пропусна възможността да го видя. Трябваше да преборя себе си. Притеснявам се като ученичка. На съм малка вече.
Облякох роклята, пригладих коса и сложих любимото си червино червило с надеждата да бъде изтрито. Жена съм - в последния момент прецених, че обувките са крайно неподходящи. Доверих се на добрите стари бели кецове. Той не би имал против, все пак не е първа среща.
Пеша или с такси.. Става късно - по-скоро второто. Нямам номера, ще се наложи да се разходя до пяцата на 2км от вкъщи - добре, че съм с кецове.
Има три таксита. На кое да се кача. Ще пробвам на третото, нали съм суеверна. Инструктирана съм първо да питам за цената, а след това, ако ме устройва, да се кача, защото в големите градове имало измамници. Добро момиче съм - попитах. "Така с уговорки не работя! Колкото-толкова! Моля, затворете вратата" - изкрещя ми шофьора на третото такси, което уж щеше да ми донесе късмет. Обърнах се и погледнах шофьорите на останалите две таксита. Реших да се кача при по-възрастния, за по-сигурно. Качих се уверено в колата и не посмях да попитам за цена, реших да карам на сляпо. Казах адреса и зачаках колата да потегли. Шофьорът ме погледна и каза - "Чакам хора за центъра, не карам на къси разстояния, съжалявам!". Слязох разочарована, този поне беше учтив. Нямах избор качих се при последния шанс. Подходих по трети различен начин. "Може ли да ме закарате до еди-къде си, номер еди-кой си" - попитах изпълнена с надежда. "За Пловдив съм, но се качете".
Човекът нямаше идея къде точно се намираше това място, още по-малко аз. Минахме през няколко безлюдни улички и се надявах шофьорът да не е психопат. Изведъж колата спря. Изтръпнах. "Това е адресът." - измрънка човекът. Успокоих се, платих и преди да сляза от таксито, го видях. Беше реално. Адресът явно е бил неговият. Слязох и забравих за притеснението.
Разтапях се в краката му. Преглътнах и нищо не казах или казах нещо.. Не помня. По-силно е от мен. Прекалено съм Аз, за да продължа разказа си натам. Не бих могла да ви допусна толкова близо до себе си...
