- Какво искаш? - измрънках в телефона.
- Теб! - отговори без да се замисли, а аз като че ли се ръзсъних от неуместната шега.
- Това е откачено! - понечих да затворя.
- Защо? Какво нередно има в това? - звучеше, все едно мислеше това, което казва. - Преди да си ми дала отрицателен отговор, моля те ела, чакам те на стълбите под терасата ти.
- Оф! - намерих го за подходящ отговор и затворих.
Взе да ми омръзва да съм среднощен психолог на "X". Няма ли шанс да се научи да уважава мен и съня ми или поне да започне да общува с мен в нормален час... Наметнах си якето, намъкнах се в кецове и излязох, за да ме остави по-бързо намира.
- Какво става? Какви са тия откачени глупости, които ми говориш или си объркал номера?
- Съвсем обмислено си беше. И не, не са глупости. Правилно си чула - искам теб! - погледна ме уверено.
- Как така искаш мен? За какво съм ти? Ако имаш нужда от съвет, слушам.
- Искам те така, както един мъж иска една жена! Престани да остроумничиш и слушай какво ти говоря, познаваш ме добре и знаеш, че не са празни приказки!
- Ти не можеш да искаш мен! Аз съм най-добрата ти приятелка! Не разваляй приятелството ни с подобна глупост! Постъпката ти е необмислена! Не е късно да ми кажеш, че си отвратително пиян и не знаеш какво говориш. Дори те умолявам да го направиш, защото не ми се слушат глупости!
- Пих доста, но сега съм напълно трезвен и осъзнавам какво казвам. Не издържам повече! Не мога да ти бъда само приятел или поне не мога повече, защото привличането ме побърква.
- Недей! Време е да спреш да говориш! Утре ще съжаляваш и ще ти бъде неловко!
- Не! Ще ми бъде неловко, ако за пореден път си премълча! Не мога повече така! Имам нужда да държа ръката ти, но не като приятел! Знам, че може да се чувстваш странно от това, което ти казвам и най-вероятно си мислиш, че лъжа, но е самата истина.
- Ти не можеш да искаш точно мен! Има толкова много жени, които те ухажват непрестанно, а ти идваш тук и ми казваш, че искаш мен? Сериозно ли? Ние сме и ще бъдем само приятели! Не разваляй всичко! Знаем прекалено много един за друг, за да бъдем двойка!
- Но..
- Не! Не мога да те разбера! Приятели сме от толкова много години.. Бяхме деца, когато се запознахме. Порастнахме заедно, а днес идваш и ми казваш, че искаш да бъдеш с мен? Как по-точно стана това? Как в един момент в главата ти нахлува откачената мисъл, че искаш да бъдем повече от приятели? Кога стана това, по дяволите и къде съм била аз, когато си го решил?
- Не е от сега.. Просто сега придобих смелост да ти споделя какво чувствам. Харесвам те още от самото начало, търсех си проблеми под дърво и камък, за да имам причина да говоря с теб и да ме съветваш и утешаваш, колкото се може, по-дълго.. Обожавам гласа ти, затова ти звъня сутрин и вечер - обожавам нотката на спокойствие в теб. Обожавам аромата на ягоди на кожата ти. Обожавах детинското ти Аз. А сега обожавам жената, в която си се превърнала! Мила, аз те обичам истински! Моля те, дай ми шанс да го докажа! Знам, че знаеш прекалено много за отношението ми към жените, но всичко е породено от опитите ми да се влюбя в друга, защото не мога да имам теб.. Искам да те целувам непрестанно и никога да не ти позволя да пророниш сълза! Аз поръчах боя над бившия ти, защото исках да го заболи толкова, колкото те заболя теб, когато разбра, че ти изневерява! Мистериозните подаръци и цветя бяха от мен. Винаги съм знаел какво те прави щастлива, но не знаех дали би се зарадвала така, ако разбереш, че подаръците са от мен.. Винаги съм си падал по теб. Просто от известно време, се чувствам неудобно в компанията ти. Неловко ми е да спим полуголи заедно както приятелите, защото имам нечисти помисли, а ти си прелестно създание и не заслужаваш да те лъжа! Не знам как да те накарам да ми повярваш.
Глътнах си граматиката.. Изгубих се някъде по средата на разказа му, връщайки се назад във времето. Пъзелът се нареждаше и придобиваше вид. Неочаквано скалъпената история така ме зашлеви, че не усещах лицето си. Изобщо нямах идея усмихвам ли се или гледам тъпо в носа му и лига се стича низ устата ми.
- Виж.. Аз наистина не знам какво да кажа и съм адски объркана. Имах специфични чувства към теб преди много време, но някак ги преборих, защото усещах, че няма смисъл да разваляме приятелството си с хвърлено в пространството глупаво любовно признание от моя страна.. Болеше ме ужасно, когато трябваше да те гледам и приемам с друга. Самоубивах се, съветвайки те как да се държиш с приятелките си. Всъщност така исках да се държиш с мен. Късно е. Не само, че навън вече е светло. Късно е за нас. Ти за мен си само приятел. Прекалено много се самонараних, за да бъда цяла до теб. Толкова дълго беше студен с мен, че чувствата ми се вкамениха и ги ампутирах от себе си. Аз не бях себе си толкова дълго, че заключих истинската си същност в кутийка и нямам спомен къде я захвърлих. С годините свикнах да си ми само приятел. Ти порастна пред очите ми. От малко момче, се превърва в дяволски красив мъж. Едва дишах около теб и въпрки това потиснах чувствата си, и за съжаление свикнах да е така. Днес се радвам на щастието ти, когато не съм част от него. Съжалявам, но...
Той се пресегна, сграбчи ме и ме целуна, а аз дори не направих опит да се отдръпна от обятията му. Тази целувка, бе чакана десетилетие. Сълзите ни се сляха в едно, защото и двамата осъзнавахме, че сме загубили много време, затваряйки очите си за очевидното. Прегърнах го и забих лице в гърдите му. Не чувствах любов.. Имаше тръпка, но много по-различна от всички останали. Границата между приятелството все още не беше премината. Стояхме на ръба и се целувахме като за последно, защото това беше осъзнатата първа и последна целувка. В този момент осъзнах, че чувствата не трябва да се потискат, защото при отказ и прикриване, болката е една. Но, ако признаеш чувствата си, има шанс да бъдеш безконечно щастлив или поне за момент, а щастието си струва.
Не помня още колко и какво сме си говорили. Прибрах се и заспах. Събудих се по обяд с мисълта, че е било сън, защото така се живее по-лесно.
