С окапването на листата си отиват безгрижните летни дни. Нощите стават по-дълги и все по-хладни. С всеки изминал ден става все по-трудно да се държим за ръце. Носим плетива в пастелни цветове и шапки, които вятърът не може да отнесе. Хората изглеждат замислени - може би за пропуснатите възможности през горещия сезон. Всички бързат и се блъскат в претъпканите автобуси. Небето е сиво, а в него летят черни птици. Те отиват на юг, а пеперудите остават в стомасите ни.

                Обожавам есента. Целогодишно дишам и издишам есен. Тя е в мен и аз съм в нея. Тъгата, която носи в себе си, ме кара да я чувствам близка. Мога да ѝ се доверя като на близък приятел. Говоря в нищото, а вятърът носи тайните ми по повърхността, като не позволява никой да се докосне до тях. Гали лицето ми и роши косите ми. Гоним се с него, отнася шапката ми, аз тичам по нея, после ми я връща. Затварям очи по тротоарите на шумните булеварди и си представям, че съм на брега на морето, на някое високо място, слънцето огрява бузите ми, а вълните ме докосват с ветровитите си пръсти. А после отварям очи и гледката ми харесва дори повече. Трамваи, тролеи, автобуси и таксита. Никой не ходи пеша. А аз стискам картата си за градския транспорт в джоба и крача по жълтите павета. Не се блъскам в хора и мога съвсем спокойно с един поглед или дори с периферията да открия отражението си във витрините. В косите си нося прашинки от изсъхналите листа и аромат на целувки.

                Свалени са цветните одежди и дърветата леко потреперват, дали от хладнината, дали от вятъра. Нека да завали и заедно с природата да заплачем, за всичко, което не можем да върнем.

                Щракам с пръсти и магически в ума ми всичко тръгва наобратно. Листата се издигат нагоре и прегръщат оголените клони, постепенно започват да се обагрят в свежи нюанси, докато не придобие жив вид. Природата диша. На лицата на хората се полазват усмивки, вървят назад, но един към друг и се хващат за ръце, аз съм извърнала поглед, но се връщам и се втренчвам в тях и прикрито се усмихвам. Слънчевите лъчи пробождат тъжните облаци смъртоносно. През раните им се промъкват птици, които летят хаотино. Улиците се пълнят. Появява се уютната глъчка. Продължавам да вървя назад. Приближавам се до устни, които целуват косата ми, след това челото ми, а накрая взимат дъха ми. "Обичам те" казвам с усмивка.. А после с усмивка щракам отново и се завръщам там, откъдето идвам. Там, където крача сама с мислите си и с недоизживяните моменти.