Нощта се спуска. Студът ме обгъща грижливо. Над мен е надвисва тъга като балон пълен с вода - всеки момент очаквам да завали в мен. Клепачите тежат. Леглото е самотно в ъгъла на пустата стая. Уморих се да си лягам сама, трепереща и празна. Стискам очи, но нищо. Броя овце. Оживяват в главата ми невъзможни сценарии. Сън не ме лови. Проклетото чувство за вина, че искам да съм щастлива.
Щастието има безброй форми. Не знам какво точно представлява, но знам, че ме изпълва със смисъл. Живея живота си според собствените си ценности и морални особености. Крада усмивки, прегръдки, целувки и ги кътам в кутия от обувки под леглото. Страхувам се някой да не докосне кутията ми пълна с тайни. Затова не спя, а я браня. Усмихвам се, когато мисля за съдържанието ѝ е ми става някак топло. Има спасение за душата ми.
Нетрадиционно щастлива се чувствам за няколко часа, а след това се събуждам и всичко си отива по местата.