Денят е прекрасен. Свежо утро, аромат на кафе и пържени филийки, на чисто пране и мръсни мисли. Вървя усмихната из празните стаи. Образът в огледалото ми се смее - явно е прочел мислите ми. Обръщам му гръб и знам, че продължава да ме гледа. В съзнанието ми се разхожда образ на мъж, който знам, но не познавам. Образ, който срещам из малкия град и на вид не усещам нищо. А вътре в мен непознати чувства се пробуждат, пеперуди гъделичкат стомаха ми, трезвото мислене заспива вечен сън.

            Кой е той, какъв е.. Не знам, но е въпрос на време за разбера. Любопитството не ме оставя на мира. Само знам, че изпитвам потребност от думите му, а може би и от самия него. Търся го. Няма го. Мисля за него. Прехапвам устни. Смея се.. Няма го. Продължавам със сиви действия. Телефонът ме известява, че имам съобщение. Сърцето ми се качва в главата, усещам го болезнено. Сладка болка. И пак цвят в деня ми - червено, розово лилаво... Въображението ми драска с перманентен маркер по ценностите ми. Той ме вълнува. Не съм чула гласа му, а в ушите ми кънтят премълчавани епитети. Не съм вкусвала аромата му, но го усещам, когато съм сама. Не познавам целувките му, но усещам топлина по врата си. Неговите думи ме докосват, така както допирът не може.

            Не знам нищо за него, но знам, че не се плаши от това, че ме вдъхновява. Разказвам сънищата си на доверените чернови, а те си шушукат помежду си в шкафа. Понякога ги чувам и се завивам през глава, я те крещят, пеят, смеят се.. Замерям ги с дистанционното и заспивам, за да го срещна отново.