Последното, за което мисля, когато съм щастлива, е писането.

            Тогава просто съм заета да съм щастлива.

            Толкова е просто.

            Грабиш с пълни шепи, протягаш се към слънцето, смееш се с глас, тичаш, гониш красивото... Но в един момент спираш, защото знаеш, че няма винаги да е така. Търсиш баланс. Чудиш се откъде ще дойде лошото. Замисляш се за живота си. Започваш да чувстваш. Изваждаш насъбралите се камъчета в обувките и виждаш, че си преживял доста... Тогава хващаш химикала и дори не мислиш. Мисълта не винаги тече гладко. Емоциите се прескачат една друга. Дори не забелязваш капещите сълзи по бялата хартия. Мастилото се размазва. Текстът оживява. Той започва да диша. Разбирам за чувства, които не съм си и помисляла, че съм изпитвала. Буквите ми разказват за сърцето ми.