Не знам какво означава болката, но знам как боли. Завесата се вдига и оставаш сама. Сълзите препускат по лицето ти. Рушиш се.Отдаваш се на своя моноспектакъл за тъгата. Танцуваш, проследена от прожектора, докато стотици очи пълзят из душата ти. Късно е да прикриеш емоциите. Изричаш последните си думи и притихваш. Публиката става на крака. Поклон. Всички си тръгват, а ти оставаш сама. Отново. Навлизат всички мисли, от които си се оттърсила на сцената. Чуваш гласовете в главата си, които крещят, че не си щастлива. И тогава осъзнаваш, че нещо наистина не е наред. Нещо с теб. Нещо в теб. Нещо го няма. Нещо липсва. Едно сърце по-лека си. Не е много. Всичко е. Кънти всичко. Разпадаш се. Трябва да се събереш. Заради това, което си и заради онова, което ще станеш. ЩЕ бъдеш силна. А, може би... не. Редно е да опиташ. Да се бориш. Защото така трябва. Защото това не си ти! Тази слабата, крехката, чувствителната... Ти си. Но трябва да спреш да бъдеш. И да станеш силната, уверената, спокойната. Защото ТИ си най-важна!

*завеса*

може би в това е въпроса.
Сещам се за два цитата:
„Всяка една болка е опитност в изкуството да бъдеш състрадателен. Как ще разбереш болката на ближния, ако не си я изпитал.“
„Ако постоянно мислиш за това което НЯМАШ, как ще се радваш на това, което ИМАШ.“