Баба ми цял живот се опитва да ме научи да се държа така, все едно някой непрестанно те наблюдава. Да се държа добре, да бъда учтива, да бъда скромна и да бъда самоуверена... Години живея според нечии норми, но леко се изтощих. За мое добро е, но стига. Може би просто периодът е такъв.. Сега ми се мрънка и ми се говорят истини. Уморих се да премълчавам. Уморих се да преглъщам цинизмите, които се надпреварат да се плъзнат по езика ми. И е време. Защото хората избягват да говорят да нещата с истинските им имена. А защо? Защото все се страхуваме от нещо... Да те бъдем отблъснати, отхвърлени, наранени, унижени. Но аз се уморих наистина. Новото ми Аз е по-смело и няма да премълчава пред никого... Всъщност единствено пред баба ми, защото искам да е спокойна, че се е с правила чудесно с възпитанието ми. Бабо, справи се! Но времената са други! Днес съдят внучка ти по вида, а умствения й капацитет е без значение,  но ти не спирай да се гордееш с нея! Хората говорят повече, отколкото трябва. И знам, че на баба ми й пука, обаче на мен ми кипна. Да го духате всички, които ме хулите и едновременно ми се усмихвате! Не съществувате за мен и от днес спирам да ви забелязвам! Понякога не ми се пишат сладникави неща, независимо, че ги чувствам и че ги искам. Аз обичам с цялото си сърце и се чувствам гузна, защото баба ми ми е казала да обичам по-малко, за да не страдам. Но аз често страдам и то съвсем разумно... Обмислено. Този пост е прост зародиш. И може би утре няма да го има, а може би и