Луната се бе пооляла. В следващите дни се очакваше и фигурата ми да заприлича на закръглената форма на Луната. Предстоеше да навляза във фаза "Празник". Както и да е. Пълнолунието е нищо за хората, и безсъние за мен. А безсънието дава възможност за творене и вършене на глупости. Седях на стария дървен стол, който беше най-неудобната мебел на планетата. Гледах образа си в малкото огледалце от дясно на лаптопа. Колкото и нескромно да прозвучи, се вдъхновявам зверски от себе си. Гледам се и си представям сценарий за бъдещето. Аз съм главно действащо лице и се разхождам из редовете и празните пространства, където не винаги има думи, понякога има само чувства, които изпитваш, докато гледаш нищо написаното. Гледам белия лист и си мисля, докъде се докарах. Прегаряща цигара се е заклещила между два пръста. Димът влиза в очите ми, сълзите ми пречат да виждам. Поглеждам отново към огледалото и виждам главната героиня да плаче. И така, гася цигарата с лек натиск в стъкления пепелник и пръстите започват да танцуват по клавиатурата. Започвам с "Имало едно време". Обещаващо начало. Предвещава щастлив край като от приказките. Но съм пристрастена към неочаквания финал. Главната героиня умира няколко глави по-късно. Последните ѝ думи са "Всички ще умрем". Приказно начало с тривиален край. Така е с всичко. Големите ни очаквания ни стимулират да мечтаем и да се надяваме на чудеса. Харесва ни да живеем в заблуда и да се надяваме, че сме Господари на случващото се. Ние сме просто пионки, които не познават играта, но се движат уверено напред-назад, докато в един момент не се превърнем в жертви на пръстите, които ни движат и отстраняват.