Мисълта преди да заспя бе обичайната - тази, заради която заспивам моментално и тази, заради която будувам. Затворих очи и го видях. Видях го върху дисплея на телефона си. Вдигнах без да се замислям. Намек за среща - точно в стила му. Няма нужда да казвам дали и колко време мечтаех за това позвъняване. Не помня нито мястото на уговорката, нито часа. Спомням си прегръдката и чувството да държиш в ръцете си "всичко", така го наричах в мислите си , защото за мен той беше моята причина за всичко - щастие, тъга, болка, радост, сълзи, смях, успокоение и безсъние. Спомням си само, че държеше ръката ми и ме водеше напред, а аз.. аз просто вървях след него, следвах го, нямах време да гледам околния свят. Имах очи само за него. Усещах нещо, което не мога да обясня. Вървях уверена, все пак държах ръката на мъжа, който обичах (не на кой и да е). Причината за идиотската ми усмивка беше той, исках всички да го знаят, и го знаеха. Вървях гордо, от всички жени, които го желаеха, той бе избрал мен. Хората ни гледаха, непознати за мен - познати за него. Целувах го, беше толкова реално, че не можех да проумея случващото се, беше прекалено красив и съвършен момент, чудех се къде беше гнилото на цялата тази работа, все пак няма как всичко да е перфектно - от баба си знаех, че много добре, не е на добре. Танцувахме на улицата на музиката от мислите си, измислената наша перфектна песен, носехме се във времето, стъмни се и коледната украса светна в безброй цветове. Мислех си само "Остани, моля те остани..". Бяхме уморени от танците под лунния прожектор, седнахме на единствената свободна пейка на оживения площад. Наслаждавах се на всяка секунда прекарана с него, сякаш е последна. Прегърнах го силно и отново му спестих, че го обичам. Никога не бях изпитвала подобни чувства. За пръв път усетих този тип душевна наслада - да ти е пълно сърцето, да няма празнота. Той ме пусна. Напусна прегръдките ми. Започна да се отдалечава. Сля се с тълпата, едва го виждах. Стана толкова бързо, не разбирах какво става. Видях го. Усмихна ми се, но усмивката му беше различна. Изправих се, вдигнах ръце и направих сърце със замръзналите си пръсти, усмихнах се. Започнах да осъзнавам, че това беше нашето сбогом, не исках да го приема. Животът продължаваше, хората се разминаваха, едни бързаха, други ходеха бавно, носеха подаръци и усмивки по лицата си. Аз... аз стоях вцепенена, наблюдавах случващото се, почти чувах тишината в сърцето си, мълчеше самотно.

"Ти си единственият" - прошепнах. - "Сбогом."

Събудих се, болката не намаля. Беше сън, но такава бе и реалността.