Постоянно ме терзаеше мисълта, че не съм щастлива. Заспивах и се будех с тази мисъл. Ден след ден, сивото ежедневие ставаше все по-безлично и мрачно, а и нямаше намерение за промяна, макар отчаяно да имах нужда от нея - дали бях готова е друг въпрос.

            Всяка вечер беше еднакво самотна. Луната блестеше в очите ми, тишината беше оглушителна. Втренченият ми поглед в тавана наблюдаваше гостуващите спектакли всяка нощ, обикновено главна роля имах аз. Заспивах от умората да си празен. Една нощ ме събуди нещо или някой, ще го нарека "щастие", защото беше именно такова.  Събуди не само мен, а и заспалите ми чувства. Целувките му размърдаха ленивостта ми да чувствам. Необяснимо. Предпочитам да не мисля за обяснения, излишно е - кому са нужни обяснения? Усещането да заспиваш в нечии обятия беше прашлясало. "Гръм от ясно небе" - за пръв път мога да си позволя да го използвам, като определение за нещо положително и красиво. Бях на галактика разстояние от реалността и не ми се връщаше, но се наложи. Краят трябваше да бъде тук и сега. Целунах го по челото за последното "Лека нощ", което щях някога да му изрека на дъх разстояние. Съвсем скоро го губех. Смрачи се съвсем в моите очи, в неговите не можех да прочета нищо. Най-загадъчното същество, което бях срещала. Затворихме очи и замълчахме. Сред съзвездието от тайни, изгря и нашата - нежна, ярка, личаща от всяко кътче на земята и незабележима, дори погледната под микроскоп. Зодиакално грешни, правейки се на невежи, да разберем химията помежду ни.     

            /Сюрреалистично приключение./