Влязох в университет, преместих се в София и животът ми се промени напълно. Нова среда, нови вдъхновени хора, нови върхове и нов мироглед. Толкова много ми харесваше идеята, че вече съм студентка. Голям ентусиазъм. После се сблъсках с реалността и смотаната образователна система в България. Положителни мисли - всичко ще се оправи. Гонех автобуси, влакове, трамваи. Разхождах се сама из нощните булеварди и мечтаех някой ден да бъда уверена и напълно самостоятелна. Измислях си оправдания да не започвам работа, защото няма да се справям с университета и ще се наложи да прекъсна. Истината е, че се страхувах от това ново начало. Непокорното ми Аз не искаше да се чувства нищожно, но и не искаше да оита да намери подходяща среда. Просто беше по-лесно да си кажа другата година.
Завърших първи курс с висок успех. Лятото се повтори. Старата работа, стария живот. Рутина. Същите пари. Нови дрехи и нито един спестен лев. Втората година отново се оправдах и не започнах работа. Борих се за стипендия. Сблъсках се със системата отново. Пак се разочаровах. Губех свободното време в соло скитане. Спрях да се боря с градския транспорт. Стисках картата в джоба и кръстосвах столицата пеша.
Мина и втората година. Отново същата работа. Нови дрехи, но реших да заделя пари, ей така - за всеки случай. Това лято реших да се променя и отидох на първото си интервю за работа. Няколко нощи не спах. Трябвало да облека нещо smart. Трудна задача за мен, имайки предвид стила и дрехите, които си купувам. Розови рокли, шарени поли, скъсани дънки и тишърти с вдъхновяващи надписи. Тонове дрехи и нито една подходяща. Сетих се за една рокля, която бях купила "за всеки случай". Беше нещо смесено между ученическа униформа, учителска униформа, бабешка рокля и офис облекло. Тъмен цвят, райе, бяла яка и дължина "пръст над коляното". Облякох я и ме изпъни смях.
Спомних си за учителката ми в детската градина. Първите дни я мразех от дъното на душата си (колкото може да мрази едно 6-годишно дете). Караше ме да пиша и да правя разни неща. Опитвах се да науча учителките си, че не може да ме карат да правя нищо насила, и че ако искам да направя нещо, ще го направя и без да ме карат. Питаше ме какво прави дядо ми и на колко години е, а аз отказвах да ѝ отговоря, защото дядо ми си имаше жена (в последствие се оказа, че учителката и дядо ми са братовчеди). Не знам как са ми спестявали толкова много заслужени шамари. Не знам коя от двете ни се е пречупила, но един ден с баба ми се разровихме на тавана, за да открием старата ученическа униформа на майка ми, защото въпросната учителка носеше същата. Един ден отидох с униформата, а учитеката не ми обърна очаканото внимание. Тогава си станахме приятелки. Завърших детската градина и не съм я виждала вече може би 15 години.
Преди няколко месеца учителката и баба ми са се срещнали и баба ми ѝ е казала, че уча предучилищна педагогика, а госпожата се е зарадвала, засмяла се е и ѝ е казала да ими предаде, че ми пожелава още в първата ми група да имам една малка Румяна.
Очите ми се насълзиха, гледайки се в огледалото, защото може би съм напът да стана учител. Това не беше любимата ми рокля, но нямаше по-подходяща. Вярвах, че ще ми донесе късмет. И ми донесе. Отидох на първото си интервю за работа с тази рокля лачени обувки и потни длани. Получих работата. Сега само ще очаквам малката Румяна през септември.
