Ежедневно слушам истории, в които главен герой е моята слабост. Грешен е. Не е идеален. Нито пък е мой, бил е или ще бъде. Докоснах се до него и се опарих. От опит глава боли! С усмивка разказвам историите си, а хората ме слушат и искат да чуят още и още.. Мнозина го познават, но дори не предполагат кой е. Не мога да кажа, че съм някаква интелектуалка и съм много повече от другите, но умея да изваждам на показ неща, които другите не виждат. Със слабостта си, постъпих егоистично, тъй като никому не споделих какво видях и какво познах. Открих у него, част от себе си,с която почти наредих пъзела..
Другите знаят ли за моята слабост? Личи ли? Моля те, спри ме! Защо всички, които знаеха за нас, мълчат щом ни видят на едно място по отделно? По дяволите, спри ме! Личи ли какво чувствам и колко празно ми е в ляво? Не си до мен, зад мен си и не сме заедно, но не се чувствам слаба. Знам, че си на ръка разстояние, но има пропаст, която не можем да прескочим. Предразсъдъци, ценности, морал, принципи. Няма смисъл, да ти казвам, че ми липсваш. Заслужавам Златен глобус, за ролята си на "силната жена" във филма "Щастлива без теб"..
Няма "нас", няма и да има! Знам го и живея с това. Но надеждата все ме хваща за врата и ме души и ме мъчи.. Личи ли, че обичам? Личи ли, че съм празна, че не съм цяла? Виждат ли го те? Защо мълчат и се споглеждат? Мразя петъка и теб.. По-мразя себе си, че те обичам, а не трябва.
Поздрави, момиче!
